Егоизмът, истинската причина за Самотата. Изобщо, знаете ли смисъла на думата "приятел"?

 За да бъда абсолютно коректен, предупреждавам тези, които започват да четат моите мисли и философски разсъждения, че съм дълбоко вярващ човек.

Вярвам в абсолютната материалност на обкръжаващия ни свят, в доминантата на Природата, в това, че не съществува, никога не е съществувал и няма да съществува Бог или богове, че няма задгробен живот, Ад и Рай, че необходимостта от религия, т.е, "душевна и духовна патерица", както я наричам, се е формирала още от зараждането на човека и появата на неговия разум, като необходимост от нещо, което да му даде отговор на много неща, от които се страхува и на които не може да даде някакво обяснение (не, че религията дава някакво обяснение, де...).

Т.е. аз съм абсолютно и напълно убеден атеист. И напълно убеден слънцепоклонник, при това...:)

Моля конформисти, задръстени и дълбоко и искрено  религиозни хора да не четат по-надолу. А, ако все пак се осмелят да четат, нека филтрират за себе си това, което съм написал или да четат единствено тези прекрасни неща, които са написали известни или неизвестни мъдри хора.

*****************************************************

А сега, преди да четете по-нататък, направете един selftest - погледнете този клип и, ако ви развълнува, позамислете се...  Ако не ви развълнува и не изкара сълзи в очите ви, отново, и много по-дълбоко се замислете...

Според мене, никога не е късно човек да се позамисли за живота, който е изживял до този момент, както и за загрубяването на душата му през този период.

  "Колко му трябва на човек да бъде човек..."или "Силата на думите"

*********************************************************************************

Опит да отговоря на въпроса "Защо нямаме приятели?"

Човек от раждането си живее в бульон от илюзии, които непрекъснато сам си създава, гради и надгражда.

Трагедията идва тогава, когато някой (достатъчно умен и интелигентен) прозре, че това всъщност са илюзии...
Но, не се безпокойте, рядко някой е толкова умен, че да го прозре... И не му завиждайте, животът му ще стане доста черен от това прозрение. Затова е всеизвестно, че много умните и особено, много интелигентните хора не са щастливи.
Затова е и писано в Дебелата Тъпа Книга - "Който трупа знания, трупа мъка"...
Усещането да живееш в собствения си бульон от илюзии е омайващо, омагьосващо, успокояващо и винаги привлекателно. Уви...

Винаги имайте предвид, че тези илюзии, вярвания, правила, са си лично и неприкосновено ваши и никой, освен вас, не се интересува от тях, колкото и да са ви "скъпи" и "ценни". Ни най-малко не се опитвайте да ги "имплантирате" на близките или приятелите си. Те си имат достатъчно свои...

Особено, пазил ви Господ да се опитвате да принуждавате любимите си и  приятелите си да приемат вашите илюзии, вярвания, правила и разбирания за живота, защото те, дори и от чисто лицемерие, няма да го направят, а ще започнат да странят от вас и просто ще останете без приятели.

Уважавайте илюзиите, правилата и разбиранията на всички около вас, и едва тогава ще можете да поискате от тях да уважават вашите. Но не и да ги приемат, както на вас много би ви се искало...

Но, особено се пазете от налагането на мнението си като форма на скрит опит да промениш човека, да се опиташ да го моделираш. Т.е, да се опиташ да нарушиш личната му свобода, макар и с най-добри намерения.
Хората не обичат да се променят "по чужд терк", защото техният собствен си им е далеч по-приятен, не защото е по-добър, а точно защото си е техен.
Запомнете, че хората не се променят, не искат да се променят и всички ваши опити да насилвате волята им, се връщат обратно, със силата на  бумеранг, отново върху вас...

  
                                                     "КАПАН ЗА ПРИЯТЕЛИ"
                                            или защо   "САМОТАТА Е ЕСТЕСТВЕНОТО НАКАЗАНИЕ ЗА ЕГОИЗМА"
                                          (лично преживяно)
 Във Фейсбук - най-чалга явлението в Интернет, милионите му почитатели и потребители се занимават единствено и изцяло егоистично, с "презентация" на собствената си "изключителна и несравнима" личност, без ни най-малко да се интересуват от мислите, чувствата, преживяванията и душевните терзания на хората от останалия свят.
Обаче, огромната част от тези хора твърдят, че са самотни...
И по тази причина търсят контакти с други хора именно във Фейсбук и други "социални" мрежи.
За да потвърдя за себе си хипотезата за един всеобщ и обществено регламентиран до "естествен" егоизъм, преди няколко дни поставих "капан" на петима от най-близките си хора.
Предстоеше ми (наистина) рутинно изследване на туморен маркер за вид рак. Това винаги е вид стресово треперене за всеки човек в стил "ами ако...".
"Капанът" се състоеше в това, че споделих съвсем ясно и отчетливо какво ми предстои, както и датата, на която това ще стане.
Изследването мина отдавна, резултатите бяха отрицателни, слава богу.
Но, и до този момент, НИКОЙ от тези петима най-близки мои хора НЕ ПОПИТА какво е станало, какъв е резултатът...
А всеки един от тях ми се обади през тези дни поне пет-шест пъти, основно, за да ме информира за душевните си терзания и преживяванията на "безценната му и уникална личност"...
Както и да покоментира тъжно "колко лоши и егоистични са това, хората" около него, "гадовете мислят единствено и само за себе си"...
Сега разбрахте ли смисъла на древната арабска сентенция в началото?
Впрочем, защо не се опитате, когато се видите или чуете с близък приятел, най-напред да го попитате ТОЙ как е, как се чувства, какво преживява... И чак след това да го информирате за собствените си терзания, неприятности или напротив, радости... Да му дадете поне за 5 минути думата, без да се извинявате, че го прекъсвате и говорите само вие непрекъснато, ама това било, защото "вие сте си такъв" или "такава"...  Осъзнавате ли, че това е оправдание за невъзпитанието ви и егоизма ви, единствено за пред вас?
И, след като сте говорили само за себе си един час и не сте му дали думата, освен за "Ъхъм..., ами да..., така е...", бъдете така коректни и не завършвайте разговора с  "Имаш ли да кажеш още нещо?", както редовно прави след монолога си един от "най-добрите ми приятели", защото това е върхът на лицемерието... :(( 
Ако си позволите лукса да се замислите върху всичко това, което съм ви написал, може пък за в бъдеще и да не бъдете чак толкова самотен, да имате много приятели и да ви обичат доста повече хора.

P.S. След като прочете горното излияние, една моя близка приятелка ме обвини, че съм "социално повреден", че не може да се разсъждава така, и че "ако тя се разболее от нещо, никога няма да го съобщи на приятелите и близките си, за да не ги тревожи"... Че е "зловещо и недостойно" да поставяш "капани"  на приятелите и близките си, за да разбереш, дали се интересуват изобщо от тебе...
Тя е един прекрасен човек, но по стечение на обстоятелствата не е омъжена и е сама, и приема всяко разсъждение по тази тема болезнено, като лична обида.

Нейната идея е, че ако (не дай си, боже...) се разболееш от рак, няма да кажеш на никого за това "за да не го тревожиш" и ще си умреш като куче, без близък приятел и съчувстващ човек до себе си...

Моето мислене ли е повредено или нейното?
Ще ми бъде безкрайно интересно да чуя и вашето мнение по тези въпроси.
... Но фактът, че до този момент не съм получил адекватен коментар, просто говори, че или никой не е прочел това, или на никого не му се иска да изплува от сладостния си бульон от илюзии... 
Но аз ще чакам, много, много дълго или толкова, колкото е необходимо, за да се появи поне един мислещ човек в този блог и да се осмели да си каже мнението, независимо какво е то.

                                                Рецепти "Как да бъдем хора"...  

Ще продължавам да публикувам рецепти как да бъдем хора и как да оценим  уникалния шанс да сме от породата на Homo Sapiens - разумните (често само хипотетично) хора.
Шанс, за който не се замисляме, че може би е уникален и в цялата Вселена.
Поне засега нищо друго по този въпрос не е доказано...
 
                                ЕДНО ОТ "ЗАЩО"-ТАТА ОКОЛО МЕНЕ :))
Много често ми задават въпроса, защо не обичам да влизам във Фейсбук и защо, когато ползвам Скайп, предпочитам да пиша, а не да ползвам разговорната връзка.
Отговарям с удоволствие.
На мене ми е страшно приятно да говоря на кулинарни теми с някого, но уви, никой не иска да контактува с мене на тези теми, за които бих разговарял с огромно удоволствие и с часове.
Защо не обичам да говоря, а винаги предпочитам да пиша?...
Първо, защото пиша грамотно и не ме е страх, че мога да изглеждам простоват и недоограмотен.
Но второто е много по-важно за мене - защото, когато се налага да говоря с моите, т.н. "приятели", моментално, абсолютно и автоматично, съм третиран, понякога за час, като "бездънно и без правото на глас кошче за душевни отпадъци".
Интересното е, че когато успея да пророня някоя дума и за себе си, това се посреща с пълна и очевидна липса на какъвто и да било интерес, даже със зле прикрита досада.
А когато пиша, покрай отговорите мога да кажа нещо за и около себе си...
И, знаете ли, от доста години вече имам една мечта - когато се видя или чуя с приятел, първите му думи да бъдат "Как си, какво правиш, как живееш?"
Сега ще попитате аз как се обаждам на приятелите си?
Ето така: "Здравей! Как си? Не, нищо важно няма, просто се обаждам... Как си, имаш ли нужда от нещо?"

                                               

НАУЧИХ,ЧЕ...  

Всички научаваме по нещо ново всеки ден, но и забравяме по нещо старо... Някои, пък, цял живот не научават нищо...
Аз скоро научих това от Интернет и бих искал и вие да го научите чрез мен, защото мисля, че е много важно...
И по възможност, след прочитането да не го забравяте, а да се връщате към него отново и отново, и отново...
Пардон, може би имате самочувствието, че вече отдавна знаете тези неща.
Тогава не четете надолу, нямате нужда.
Вече сте си самодостатъчни...

Но, основният въпрос, който си зададох, беше: Защо някои хора едва сега научават за тези неща...

"Научих,
че не можеш да накараш някого да те обича.
Можеш само да бъдеш някой,
който може да бъде обичан.
Останалото зависи от другия. 

Научих,
че e без значение колко те е грижа. 
На някои хора просто не им пука (за другите). 

Научих,
че отнема години да изградиш доверие,
и само секунди да го разрушиш. 

Научих,
че не е важно какво имаш в живота си,
важното е кого имаш в живота си. 

Научих,
че можеш да разчиташ на обаянието си
не повече от петнайсет минути.
След това е по-добре да знаеш нещо. 

Научих,
че не трябва да сравняваш себе си
с най-доброто, което другите могат да направят,
а с най-доброто, което ти можеш да направиш. 

Научих,
че не е важно какво се случва с хората,
важното е какво правят те по въпроса. 

Научих,
че за секунда можеш да извършиш нещо,
заради което ще те боли цял живот. 

Научих,
че колкото и прецизно да режеш,
винаги ще има две страни. 

Научих,
че отнема твърде много време
да станеш човекът, когото искаш да бъдеш. 
Научих,
че е много по-лесно
да реагираш, вместо да помислиш. 

Научих,
че трябва винаги да се разделяш
с тези, които обичаш, с думи на любов.
Може пък това да е последният път, когато се виждате. 

Научих,
че можеш да продължиш напред,
дълго след като си решил, че повече не можеш. 

Научих,
че сме отговорни за това, което правим,
независимо какво мислим или чувстваме. 

Научих,
че или контролираш отношението си към хората,
или то те контролира. 

Научих,
че независимо колко страстна и бурна
е една връзка отначало,
страстта отминава и добре би било да има
нещо друго, което да заеме мястото й. 

Научих,
че герои са хората,
които правят това, което трябва се направи
и когато трябва да се направи,
независимо от последствията. 

Научих,
че да се научиш да прощаваш изисква практика. 

Научих,
че има хора, които искрено обичат,
но просто не знаят как да го кажат и покажат. 

Научих,
че парите са калпав начин да мериш успеха си. 

Научих,
че с най-добрия си приятел можем да правим всичко или пък нищо, 
и пак да си прекарваме страхотно. 

Научих,
че понякога хората, които очакваш
да те ритнат, докато си на земята,
ще бъдат тези, които ще ти помогнат да станеш отново. 

Научих,
че понякога, когато сме ядосани,
имаме право да бъдем ядосани,
но това не ни дава право
да бъдем жестоки. 

Научих,
че истинското приятелство продължава да расте,
дори през големи разстояния.
Същото се отнася и за истинската любов. 

Научих,
че понеже някой не те обича
по начина, по който ти искаш да те обича,
това съвсем не означава,
че не те обича с цялото си сърце. 

Научих,
че зрелостта много повече зависи
от това какъв опит си придобил
и какво си научил от него,
и много по-малко
от това, колко рождени дни си празнувал. 

Научих,
че никога не трябва да казваш на дете,
че мечтите му са невъзможни или странни.
Малко неща са по-унизителни, а и каква
трагедия би било, ако ти повярват. 

Научих,
че семейството ти няма винаги
да те подкрепя. Може да изглежда странно,
но хора, с които не си роднина,
могат да се грижат за теб и да те обичат,
и да те научат отново да вярваш на хората.
Семействата могат и да не бъдат биологични. 

Научих,
че колкото и добър приятел да ти е някой,
той ще те наранява
от време на време,
и ти трябва да му прощаваш за това. 

Научих,
че не винаги е достатъчно
да ти простят другите.
Понякога трябва да се научиш
ти самият да си прощаваш. 

Научих,
че независимо колко лошо
ти е разбито сърцето,
светът не спира заради мъката ти. 

Научих,
че произходът и обстоятелствата
може да са повлияли на това кои и какви сме,
но не са отговорни за това какви ще станем. 

Научих,
че понякога, когато приятелите ми се карат,
се налага да взема страна,
дори и да не искам. 

Научих,
че само защото двама души се карат, това
не значи, че не се обичат.
И, че само защото не се карат,
не значи, че се обичат. 

Научих,
че понякога трябва да поставиш човека
преди неговите действия. 

Научих,
че няма нужда да сменяме приятелите си,
ако разберем, че приятелите ни се променят. 

Научих,
че не трябва да бъдем толкова
настоятелни да открием някоя тайна.
Тя може да промени живота ни завинаги. 

Научих,
че двама души могат да
гледат едно и също нещо,
а да виждат нещо съвсем различно. 

Научих,
че колкото и да се опитваш да защитиш
децата си, все нещо ще ги нарани,  
а това ще нарани и теб. 

Научих,
че има много начини да се влюбиш
и да останеш влюбен. 

Научих,
че независимо от последствията,
тези които са честни към себе си,
стигат по-далеч в живота. 

Научих,
че независимо колко приятели имаш,
ако ти си тяхната опора,
ще се чувстваш самотен и изгубен,
когато те са ти най-нужни. 

Научих,
че животът ти може да бъде променен
за часове от хора,
които дори не те познават. 

Научих,
че дори, когато мислиш,
че нямаш какво повече да дадеш,
когато приятел повика за помощ,
ти ще намериш сили да помогнеш.

Научих,
че писането, както и говоренето,
могат да облекчат емоционалната болка. 

Научих,
че парадигмата, в която живеем,
не е всичко, което ни е предложено. 

Научих,
че заслугите на стената
не ни правят почтени човешки същества. 

Научих,
че хората, на които държиш най-много в живота си,
ти биват отнемани твърде рано. 

Научих,
че въпреки, че думата "любов" може да има много различни значения,
тя губи стойност, когато се употребява прекомерно. 

Научих,
че е трудно да се определи
къде да се тегли чертата,
между това да бъдеш добър и 
да не нараняваш чувствата на хората,
и това, да защитаваш това, в което вярваш."

 Забележка: Това е автентичният текст от неизвестен за мене автор, от когото се възхищавам. Но, въпреки това, си позволих да отстраня някои правописни и стилови грешки, в името на това, читателят да получи максимално чист и правилен текст. Надявам се, че авторът ще ми прости тази волност...

И нещо от Пабло Неруда, което особено много ми хареса:

"Умира бавно този,
  Който не пътува,
  И този, който не чете,
  И който музика не слуша,
  И който във очите няма благодарност.

  Умира бавно този,
  Който себеуважението си погубва сам,
  И този, който никому за нищо не е помогнал.

  Умира бавно този,
  Който с непознатите избягва да говори,
  И който, роб на навиците стари,
  Върви по пътища еднакви всеки ден,
  И който никога не е сменил занятие,
  И този, който никога не е рискувал,
  Да промени цвета на дрехите дори.

  Умира бавно този,
  Който избягва всякакво вълнение,
  И крие вихъра от чувства и емоции.
  А с тях се връща блясъкът в очите ни,
  И се лекуват бързо наранените сърца.

  Умира бавно този,
  Който никога не сменя курса,
  Нещастен в работата си и в любовта.
  И този, който не рискува нищо,
  За да последва своята мечта.
  И този, който, па макар веднъж в живота,
  Не е загърбил здравия си разум.

  Живей сега,
  Рискувай още днес
  И действай веднага!
  Не се оставяй да умираш бавно!
  Не се лишавай сам да бъдеш пак щастлив!"

                          

                             

ДВЕ ЛЮБИМИ МОИ ПРИТЧИ

Вървял Буда с учениците си из гората и скоро всички ожаднели... Видели изворче, учениците се хвърлили да пият вода, сбутали се и размътили водата.

Започнали да се чудят какво да правят.

Буда обаче настоял да продължат пътя си. Учениците били много жадни, настоявали, молели да изчистят изворчето, но Буда бил непреклонен.

Когато, след часове ходене, достигнали следващото изворче, то също било кално.

Тогава Буда дал канчето на един от учениците си и му наредил да се върне и да вземе вода от предишното изворче. Когато ученикът стигнал до него, изворчето вече било чисто, калта се била утаила...

Някои неща не стават с активност, с правене, а трябва просто да ги оставиш да се случат. Трябва да им позволиш да се случат. Без да им пречиш с действията си...

Как с правене бихте изчистили изворчето?

КАК ДА ПОПАДНЕМ В РАЯ

По дълъг, безлюден и уморителен път вървял човек с кучето си.
Вървял, вървял, уморил се, кучето също се изморило.
И изведнъж, пред тях - оазис!
Невероятно красиви порти, зад оградата - прекрасна музика, цветя, ромолене на ручеи, с една дума - отмора.
- Какво е това място? - попитал пътешественикът пазача на портите.
- Ти умря, това е Раят, можеш да влезеш и да си отдъхнеш истински.
- А там има ли вода?
- Колкото ти се иска - чисти фонтани, прохладни басейни...
- А ще ми дадат ли да похапна?
- Всичко, каквото поискаш.
- Но... с мене е кучето ми.
- Съжалявам, господине, с кучета не може. Ще трябва да го оставите отвън.
Пътешественикът продължил по пътя си.
След известно време пътят го довел до една ферма.
До вратите на фермата също стоял пазач.
- Жаден съм - примолил се пътешественикът.
- Ами, влизай, на двора има кладенец.
- А кучето ми?
- До кладенеца има поилка и за животни.
- А дали ще мога да похапна?
- Мога да те нагостя с вечеря.
- А кучето ми?
- И за него ще се намери кокалче...
- А що за място е това?
- Това е Раят.
- Как така? Пазачът на двореца недалеч от тук ми каза, че там е Раят.
- Излъгал те е, там е Адът.
- Как търпите това тук, в Рая?
- Ами, това ни е много полезно. До Рая стигат само тези, които не изоставят приятелите си...