Кремсос Бешамел

За мене това е еталонен начин да се направи перфектен сос Бешамел, много харесвам тази рецепта.
Авторката е Мария, от Autentic Greek Kitchen

Кремсос Бешамел
Това е една много стара рецепта, предавана от майка на дъщеря. Не се поддавайте на изкушението да я променяте, защото изключителното удоволствие, което ще изпитате, когато го опитате с мусаката, ще остави вкус в устата ви, който ще се мотае там поне още няколко дни.
2 добре разбити яйца
200 г. масло
10 с.л. (с връх) брашно
5 с.л. захар
1/2 ч.л. канела на прах
щипка бял пипер
3 - 4 равни с.л. много пикантно настъргано сирене, например Грюйер
8 чаши студено мляко
Разтопете маслото в тенджера на слаб огън и добавете брашното при постоянно разбъркване с дървена лъжица докато брашното и маслото се смесят добре и заприличат на тесто. Бързо добавете 4 чаши мляко и продължавайте да разбърквате докато се получи гъст крем и когато започне да се сгъстява много, добавете останалото мляко и разбитите яйца (след млякото). Продължавайте да разбърквате, докато се получи хомогенен сос - може да ви бъдат необходими доста усилия. Ако имате бучки, използвайте миксер или пасатор.
Добавете захарта, разбъркайте я, после сол, пипер, канела и сиренето, и отново разбъркайте до получаване на гладък крем. Оставете да къкри на слаб огън още 2 мин. при постоянно разбъркване. Ако стане много гъст, добавете малко мляко или вода и разбъркайте добре, докато получите необходимата гъстота. Ако пък е много рядък, оставете го няколко минути и той ще се сгъсти, докато изстива.

Рамен

 Целият материал за супата Рамен, както и рецептите по-долу, е на базата на информация, съществуваща в Интернет. Моето участие се свежда единствено до редактирането на текстовете.
Прочутата по целия свят и много популярна в Япония супа Рамен, всъщност е китайска.
Тази супа се появява в Япония едва през 1910 г., когато един китайски готвач в ресторант в Токио създава супа, наречена Rairaiken, която включва бульон и китайски спагети.
Китайското фиде за супата Рамен (Rairaiken) е по-жълто и по-еластично, а японският вариант е по-светъл и се прави с добавката на специален вид  алкална минерална вода kansui, която съдържа доста натриев карбонат.
Тази паста принципно се прави от пшеничено брашно, сол и въпросната силно алкална минерална вода.
По-късно тази супа бива наречена Рамен, по името на японските спагети "рамен" (известни извън Япония като "нудълс), много се харесва на всички японци и става страхотно популярна, както преди години у нас шкембе-чорбата (по-възрастните помнят, че шкембеджийници имаше на всяка крачка...).
Основната структура на супата Рамен е:
- гъст желатинов бульон от свински или пилешки кости с малко месо по тях,
- зеленчуци, различни видове запечено месо на тънки пластинки, парчета омлет и най-важното - специфичният вид макарони, наречени "рамен".
Две са основните съставки, които правят специфичността на супата Рамен - бульонът и спагетите рамен. 
Останалите съставки на рецептата - зеленчуците, различните видове месо и морски продукти (по това се различават стотиците видове Рамен), варират и то с много.
В основата на тази супа стои гъстият силен  желатинов бульон, който се прави от кости от свинско и пилешко месо, които се варят  между 4 и 5 часа в нехерметическа тенджера и съответно, по-малко, ако е в херметическа).
Спагетите за тази супа се правят "ден за ден", въпреки, че спокойно може да се съхраняват  до седмица в хладилник. Всъщност, ако използваме италианската терминология, това е т.н. "паста фреска".
Рамен се сервира с различни видове добавки - различни меса, морски дарове, сурими - продукти, водорасли, зелен лук и дори царевица. Добавянето на различни зеленчуци много варира, но задължително се слагат соеви кълнове, пресен лук (перата), тънки ивички или пластинки печено свинско от корема (осмянката) и омлет, също на тънки ивички.
Работата се усложнява, защото почти всяко населено място в Япония и всеки японски ресторант за рамен по света си имат свой вариант на супата Рамен.
Така, че - "оригинална" и "автентична" рецепта за супата Рамен няма и не би могло да има.

Има четири основни вида супи Рамен с фидето рамен:
tonkotsu - бяла, млечна супа, типична за южна Япония. Бульонът за този вид рамен се приготвя от свински кокали (варят се между 4 и 8 ч. ...).
shoyu - на основата на пилешки бульон със соев сос
miso - на основата на един от двата бульона - от свински кости с месо или пилешки кости,  с паста от мисо (гъста паста от соеви бобчета)
Справка:     "Мисо - паста от ферментирали соеви семена. Има много видове мисо, но основно се разделят на “червено” и “бяло” в зависимост от цвета. Бялото е по-меко и по-сладко на вкус. Мисото се разтваря във вода, за да се получи супа, която е второто по важност ястие на японската трапеза след “гохан”, т. е. ориза." 
shio - бистра супа, солена и често сервирана с масло или царевица, или с царевица, запържена в масло.

Ето и една примерна рецепта за Рамен, която се прави лесно.
За 1 порция:
Продукти:
40 г фиде рамен
15 г печурки
10 г моркови
10 г спанак
15 г тиквички
10 г маринован бамбук
15 г праз, само бялото

за бульона:
200 г силен месен бульон, без сол и други подправки
15 г соев сос
10 г мирин (сладко оризово вино, по-скоро ликьор)
няколко капки сусамово олио

Приготвяне:
Зеленчуците и гъбите се нарязват така, че да е удобно да се хващат с пръчици.
Бульонът се кипва, в него се слагат фидето и морковите и се варят 5 мин.
След това се добавят гъбите и маринования бамбук, а след минута - празът, тиквичката и спанакът.
Вари се още 1-2 мин, подправя се със соев сос, мирин и сусамово олио.
В готовата супа може да се добавят и други съставки, като нарязан омлет, или пилешко филе на много тънки пластинки или ивички.

Видове бульони за супа рамен
tonkotsu (за ок. 1,5 л):
1 кг. свински кокали (ton-kotsu), на парчета
2 л вода
глава лук
6 скилидки чесън
Yakibuta:
600 гр. свинско месо (buta-niku)
1/3 купичка мирин
сос Уорчестър
1 парче джинджифил
соев сос
Добавки към бульоните:
4 пакетчета готови нудълс рамен
200 гр. соеви кълнове (moyashi)
зелените пера от 1 стрък пресен лук (negi)

Приготовление:
Tonkatsu
В тенджера се слага да заври водата. Добавят се кокалите, обелената цяла глава лук и чесънът.
Вари се 3 часа като постоянно се маха пяната.
След това бульонът се прецежда.
Yakibuta:
Месото се реже на парчета. Бульонът се слага да заври и се добавят парчетата месо.
Вари се още 1 час като пак се отпенва.
След това месото се изважда от бульона.
В друга тенджера се смесват соевият сос, джинджифилът на филийки, Уорчестър-сосът.
Добавя се месото, и без капак се вари 20 мин., като често се разбърква.
След това месото се реже на парченца или тънки широки пластинки.
Други добавки към супите:
Соеви кълнове се попарват за 1 мин. във вряла вода.
Във вряща вода нудълите рамен се сваряват за около 1-2 мин. .
Прецеждат се и се разпределят по купичките.
Долива се от бульона, добавя се от месото, кълновете, поръсва се с пресния лук (само перата!) и черен пипер.

Патладжани - ултрабързо ядене

Семпла и абсолютно минималистична рецепта. На принципа "Всичко гениално е просто"...:))

2 патладжана от сорта "тънки и дълги"
1 с.л. зехтин
чесън на ситни гранули
сол
30 г. сирене (краве, овче, топено, синьо, всичко по ваш вкус и избор)
Почистваме патладжаните от дръжките  и ги нарязваме напречно на кръгчета с дебелина 2,5 см. Посоляваме ги от двете страни, намазваме ги обилно със зехтин и ги подреждаме в обикновена плоска порцеланова чиния (без златен ръб).
Поставяме чинията в микровълнова фурна и печем за 4,5 мин. на 75% мощност. Обръщаме, капваме по още малко олио и печем още 4,5 мин. Изваждаме и поръсваме с по малко гранулиран чесън.
Докато са още съвсем топли, можем да покрием всяко кръгче с тънка пластинка някакво сирене и да го оставим да поеме от топлината на патладжана. 
Сервираме с препечени филийки ръжен хляб и чаша бира.

Егоизмът, истинската причина за Самотата. Изобщо, знаете ли смисъла на думата "приятел"?

 За да бъда абсолютно коректен, предупреждавам тези, които започват да четат моите мисли и философски разсъждения, че съм дълбоко вярващ човек.

Вярвам в абсолютната материалност на обкръжаващия ни свят, в доминантата на Природата, в това, че не съществува, никога не е съществувал и няма да съществува Бог или богове, че няма задгробен живот, Ад и Рай, че необходимостта от религия, т.е, "душевна и духовна патерица", както я наричам, се е формирала още от зараждането на човека и появата на неговия разум, като необходимост от нещо, което да му даде отговор на много неща, от които се страхува и на които не може да даде някакво обяснение (не, че религията дава някакво обяснение, де...).

Т.е. аз съм абсолютно и напълно убеден атеист. И напълно убеден слънцепоклонник, при това...:)

Моля конформисти, задръстени и дълбоко и искрено  религиозни хора да не четат по-надолу. А, ако все пак се осмелят да четат, нека филтрират за себе си това, което съм написал или да четат единствено тези прекрасни неща, които са написали известни или неизвестни мъдри хора.

*****************************************************

А сега, преди да четете по-нататък, направете един selftest - погледнете този клип и, ако ви развълнува, позамислете се...  Ако не ви развълнува и не изкара сълзи в очите ви, отново, и много по-дълбоко се замислете...

Според мене, никога не е късно човек да се позамисли за живота, който е изживял до този момент, както и за загрубяването на душата му през този период.

  "Колко му трябва на човек да бъде човек..."или "Силата на думите"

*********************************************************************************

Опит да отговоря на въпроса "Защо нямаме приятели?"

Човек от раждането си живее в бульон от илюзии, които непрекъснато сам си създава, гради и надгражда.

Трагедията идва тогава, когато някой (достатъчно умен и интелигентен) прозре, че това всъщност са илюзии...
Но, не се безпокойте, рядко някой е толкова умен, че да го прозре... И не му завиждайте, животът му ще стане доста черен от това прозрение. Затова е всеизвестно, че много умните и особено, много интелигентните хора не са щастливи.
Затова е и писано в Дебелата Тъпа Книга - "Който трупа знания, трупа мъка"...
Усещането да живееш в собствения си бульон от илюзии е омайващо, омагьосващо, успокояващо и винаги привлекателно. Уви...

Винаги имайте предвид, че тези илюзии, вярвания, правила, са си лично и неприкосновено ваши и никой, освен вас, не се интересува от тях, колкото и да са ви "скъпи" и "ценни". Ни най-малко не се опитвайте да ги "имплантирате" на близките или приятелите си. Те си имат достатъчно свои...

Особено, пазил ви Господ да се опитвате да принуждавате любимите си и  приятелите си да приемат вашите илюзии, вярвания, правила и разбирания за живота, защото те, дори и от чисто лицемерие, няма да го направят, а ще започнат да странят от вас и просто ще останете без приятели.

Уважавайте илюзиите, правилата и разбиранията на всички около вас, и едва тогава ще можете да поискате от тях да уважават вашите. Но не и да ги приемат, както на вас много би ви се искало...

Но, особено се пазете от налагането на мнението си като форма на скрит опит да промениш човека, да се опиташ да го моделираш. Т.е, да се опиташ да нарушиш личната му свобода, макар и с най-добри намерения.
Хората не обичат да се променят "по чужд терк", защото техният собствен си им е далеч по-приятен, не защото е по-добър, а точно защото си е техен.
Запомнете, че хората не се променят, не искат да се променят и всички ваши опити да насилвате волята им, се връщат обратно, със силата на  бумеранг, отново върху вас...

  
                                                     "КАПАН ЗА ПРИЯТЕЛИ"
                                            или защо   "САМОТАТА Е ЕСТЕСТВЕНОТО НАКАЗАНИЕ ЗА ЕГОИЗМА"
                                          (лично преживяно)
 Във Фейсбук - най-чалга явлението в Интернет, милионите му почитатели и потребители се занимават единствено и изцяло егоистично, с "презентация" на собствената си "изключителна и несравнима" личност, без ни най-малко да се интересуват от мислите, чувствата, преживяванията и душевните терзания на хората от останалия свят.
Обаче, огромната част от тези хора твърдят, че са самотни...
И по тази причина търсят контакти с други хора именно във Фейсбук и други "социални" мрежи.
За да потвърдя за себе си хипотезата за един всеобщ и обществено регламентиран до "естествен" егоизъм, преди няколко дни поставих "капан" на петима от най-близките си хора.
Предстоеше ми (наистина) рутинно изследване на туморен маркер за вид рак. Това винаги е вид стресово треперене за всеки човек в стил "ами ако...".
"Капанът" се състоеше в това, че споделих съвсем ясно и отчетливо какво ми предстои, както и датата, на която това ще стане.
Изследването мина отдавна, резултатите бяха отрицателни, слава богу.
Но, и до този момент, НИКОЙ от тези петима най-близки мои хора НЕ ПОПИТА какво е станало, какъв е резултатът...
А всеки един от тях ми се обади през тези дни поне пет-шест пъти, основно, за да ме информира за душевните си терзания и преживяванията на "безценната му и уникална личност"...
Както и да покоментира тъжно "колко лоши и егоистични са това, хората" около него, "гадовете мислят единствено и само за себе си"...
Сега разбрахте ли смисъла на древната арабска сентенция в началото?
Впрочем, защо не се опитате, когато се видите или чуете с близък приятел, най-напред да го попитате ТОЙ как е, как се чувства, какво преживява... И чак след това да го информирате за собствените си терзания, неприятности или напротив, радости... Да му дадете поне за 5 минути думата, без да се извинявате, че го прекъсвате и говорите само вие непрекъснато, ама това било, защото "вие сте си такъв" или "такава"...  Осъзнавате ли, че това е оправдание за невъзпитанието ви и егоизма ви, единствено за пред вас?
И, след като сте говорили само за себе си един час и не сте му дали думата, освен за "Ъхъм..., ами да..., така е...", бъдете така коректни и не завършвайте разговора с  "Имаш ли да кажеш още нещо?", както редовно прави след монолога си един от "най-добрите ми приятели", защото това е върхът на лицемерието... :(( 
Ако си позволите лукса да се замислите върху всичко това, което съм ви написал, може пък за в бъдеще и да не бъдете чак толкова самотен, да имате много приятели и да ви обичат доста повече хора.

P.S. След като прочете горното излияние, една моя близка приятелка ме обвини, че съм "социално повреден", че не може да се разсъждава така, и че "ако тя се разболее от нещо, никога няма да го съобщи на приятелите и близките си, за да не ги тревожи"... Че е "зловещо и недостойно" да поставяш "капани"  на приятелите и близките си, за да разбереш, дали се интересуват изобщо от тебе...
Тя е един прекрасен човек, но по стечение на обстоятелствата не е омъжена и е сама, и приема всяко разсъждение по тази тема болезнено, като лична обида.

Нейната идея е, че ако (не дай си, боже...) се разболееш от рак, няма да кажеш на никого за това "за да не го тревожиш" и ще си умреш като куче, без близък приятел и съчувстващ човек до себе си...

Моето мислене ли е повредено или нейното?
Ще ми бъде безкрайно интересно да чуя и вашето мнение по тези въпроси.
... Но фактът, че до този момент не съм получил адекватен коментар, просто говори, че или никой не е прочел това, или на никого не му се иска да изплува от сладостния си бульон от илюзии... 
Но аз ще чакам, много, много дълго или толкова, колкото е необходимо, за да се появи поне един мислещ човек в този блог и да се осмели да си каже мнението, независимо какво е то.

                                                Рецепти "Как да бъдем хора"...  

Ще продължавам да публикувам рецепти как да бъдем хора и как да оценим  уникалния шанс да сме от породата на Homo Sapiens - разумните (често само хипотетично) хора.
Шанс, за който не се замисляме, че може би е уникален и в цялата Вселена.
Поне засега нищо друго по този въпрос не е доказано...
 
                                ЕДНО ОТ "ЗАЩО"-ТАТА ОКОЛО МЕНЕ :))
Много често ми задават въпроса, защо не обичам да влизам във Фейсбук и защо, когато ползвам Скайп, предпочитам да пиша, а не да ползвам разговорната връзка.
Отговарям с удоволствие.
На мене ми е страшно приятно да говоря на кулинарни теми с някого, но уви, никой не иска да контактува с мене на тези теми, за които бих разговарял с огромно удоволствие и с часове.
Защо не обичам да говоря, а винаги предпочитам да пиша?...
Първо, защото пиша грамотно и не ме е страх, че мога да изглеждам простоват и недоограмотен.
Но второто е много по-важно за мене - защото, когато се налага да говоря с моите, т.н. "приятели", моментално, абсолютно и автоматично, съм третиран, понякога за час, като "бездънно и без правото на глас кошче за душевни отпадъци".
Интересното е, че когато успея да пророня някоя дума и за себе си, това се посреща с пълна и очевидна липса на какъвто и да било интерес, даже със зле прикрита досада.
А когато пиша, покрай отговорите мога да кажа нещо за и около себе си...
И, знаете ли, от доста години вече имам една мечта - когато се видя или чуя с приятел, първите му думи да бъдат "Как си, какво правиш, как живееш?"
Сега ще попитате аз как се обаждам на приятелите си?
Ето така: "Здравей! Как си? Не, нищо важно няма, просто се обаждам... Как си, имаш ли нужда от нещо?"

                                               

НАУЧИХ,ЧЕ...  

Всички научаваме по нещо ново всеки ден, но и забравяме по нещо старо... Някои, пък, цял живот не научават нищо...
Аз скоро научих това от Интернет и бих искал и вие да го научите чрез мен, защото мисля, че е много важно...
И по възможност, след прочитането да не го забравяте, а да се връщате към него отново и отново, и отново...
Пардон, може би имате самочувствието, че вече отдавна знаете тези неща.
Тогава не четете надолу, нямате нужда.
Вече сте си самодостатъчни...

Но, основният въпрос, който си зададох, беше: Защо някои хора едва сега научават за тези неща...

"Научих,
че не можеш да накараш някого да те обича.
Можеш само да бъдеш някой,
който може да бъде обичан.
Останалото зависи от другия. 

Научих,
че e без значение колко те е грижа. 
На някои хора просто не им пука (за другите). 

Научих,
че отнема години да изградиш доверие,
и само секунди да го разрушиш. 

Научих,
че не е важно какво имаш в живота си,
важното е кого имаш в живота си. 

Научих,
че можеш да разчиташ на обаянието си
не повече от петнайсет минути.
След това е по-добре да знаеш нещо. 

Научих,
че не трябва да сравняваш себе си
с най-доброто, което другите могат да направят,
а с най-доброто, което ти можеш да направиш. 

Научих,
че не е важно какво се случва с хората,
важното е какво правят те по въпроса. 

Научих,
че за секунда можеш да извършиш нещо,
заради което ще те боли цял живот. 

Научих,
че колкото и прецизно да режеш,
винаги ще има две страни. 

Научих,
че отнема твърде много време
да станеш човекът, когото искаш да бъдеш. 
Научих,
че е много по-лесно
да реагираш, вместо да помислиш. 

Научих,
че трябва винаги да се разделяш
с тези, които обичаш, с думи на любов.
Може пък това да е последният път, когато се виждате. 

Научих,
че можеш да продължиш напред,
дълго след като си решил, че повече не можеш. 

Научих,
че сме отговорни за това, което правим,
независимо какво мислим или чувстваме. 

Научих,
че или контролираш отношението си към хората,
или то те контролира. 

Научих,
че независимо колко страстна и бурна
е една връзка отначало,
страстта отминава и добре би било да има
нещо друго, което да заеме мястото й. 

Научих,
че герои са хората,
които правят това, което трябва се направи
и когато трябва да се направи,
независимо от последствията. 

Научих,
че да се научиш да прощаваш изисква практика. 

Научих,
че има хора, които искрено обичат,
но просто не знаят как да го кажат и покажат. 

Научих,
че парите са калпав начин да мериш успеха си. 

Научих,
че с най-добрия си приятел можем да правим всичко или пък нищо, 
и пак да си прекарваме страхотно. 

Научих,
че понякога хората, които очакваш
да те ритнат, докато си на земята,
ще бъдат тези, които ще ти помогнат да станеш отново. 

Научих,
че понякога, когато сме ядосани,
имаме право да бъдем ядосани,
но това не ни дава право
да бъдем жестоки. 

Научих,
че истинското приятелство продължава да расте,
дори през големи разстояния.
Същото се отнася и за истинската любов. 

Научих,
че понеже някой не те обича
по начина, по който ти искаш да те обича,
това съвсем не означава,
че не те обича с цялото си сърце. 

Научих,
че зрелостта много повече зависи
от това какъв опит си придобил
и какво си научил от него,
и много по-малко
от това, колко рождени дни си празнувал. 

Научих,
че никога не трябва да казваш на дете,
че мечтите му са невъзможни или странни.
Малко неща са по-унизителни, а и каква
трагедия би било, ако ти повярват. 

Научих,
че семейството ти няма винаги
да те подкрепя. Може да изглежда странно,
но хора, с които не си роднина,
могат да се грижат за теб и да те обичат,
и да те научат отново да вярваш на хората.
Семействата могат и да не бъдат биологични. 

Научих,
че колкото и добър приятел да ти е някой,
той ще те наранява
от време на време,
и ти трябва да му прощаваш за това. 

Научих,
че не винаги е достатъчно
да ти простят другите.
Понякога трябва да се научиш
ти самият да си прощаваш. 

Научих,
че независимо колко лошо
ти е разбито сърцето,
светът не спира заради мъката ти. 

Научих,
че произходът и обстоятелствата
може да са повлияли на това кои и какви сме,
но не са отговорни за това какви ще станем. 

Научих,
че понякога, когато приятелите ми се карат,
се налага да взема страна,
дори и да не искам. 

Научих,
че само защото двама души се карат, това
не значи, че не се обичат.
И, че само защото не се карат,
не значи, че се обичат. 

Научих,
че понякога трябва да поставиш човека
преди неговите действия. 

Научих,
че няма нужда да сменяме приятелите си,
ако разберем, че приятелите ни се променят. 

Научих,
че не трябва да бъдем толкова
настоятелни да открием някоя тайна.
Тя може да промени живота ни завинаги. 

Научих,
че двама души могат да
гледат едно и също нещо,
а да виждат нещо съвсем различно. 

Научих,
че колкото и да се опитваш да защитиш
децата си, все нещо ще ги нарани,  
а това ще нарани и теб. 

Научих,
че има много начини да се влюбиш
и да останеш влюбен. 

Научих,
че независимо от последствията,
тези които са честни към себе си,
стигат по-далеч в живота. 

Научих,
че независимо колко приятели имаш,
ако ти си тяхната опора,
ще се чувстваш самотен и изгубен,
когато те са ти най-нужни. 

Научих,
че животът ти може да бъде променен
за часове от хора,
които дори не те познават. 

Научих,
че дори, когато мислиш,
че нямаш какво повече да дадеш,
когато приятел повика за помощ,
ти ще намериш сили да помогнеш.

Научих,
че писането, както и говоренето,
могат да облекчат емоционалната болка. 

Научих,
че парадигмата, в която живеем,
не е всичко, което ни е предложено. 

Научих,
че заслугите на стената
не ни правят почтени човешки същества. 

Научих,
че хората, на които държиш най-много в живота си,
ти биват отнемани твърде рано. 

Научих,
че въпреки, че думата "любов" може да има много различни значения,
тя губи стойност, когато се употребява прекомерно. 

Научих,
че е трудно да се определи
къде да се тегли чертата,
между това да бъдеш добър и 
да не нараняваш чувствата на хората,
и това, да защитаваш това, в което вярваш."

 Забележка: Това е автентичният текст от неизвестен за мене автор, от когото се възхищавам. Но, въпреки това, си позволих да отстраня някои правописни и стилови грешки, в името на това, читателят да получи максимално чист и правилен текст. Надявам се, че авторът ще ми прости тази волност...

И нещо от Пабло Неруда, което особено много ми хареса:

"Умира бавно този,
  Който не пътува,
  И този, който не чете,
  И който музика не слуша,
  И който във очите няма благодарност.

  Умира бавно този,
  Който себеуважението си погубва сам,
  И този, който никому за нищо не е помогнал.

  Умира бавно този,
  Който с непознатите избягва да говори,
  И който, роб на навиците стари,
  Върви по пътища еднакви всеки ден,
  И който никога не е сменил занятие,
  И този, който никога не е рискувал,
  Да промени цвета на дрехите дори.

  Умира бавно този,
  Който избягва всякакво вълнение,
  И крие вихъра от чувства и емоции.
  А с тях се връща блясъкът в очите ни,
  И се лекуват бързо наранените сърца.

  Умира бавно този,
  Който никога не сменя курса,
  Нещастен в работата си и в любовта.
  И този, който не рискува нищо,
  За да последва своята мечта.
  И този, който, па макар веднъж в живота,
  Не е загърбил здравия си разум.

  Живей сега,
  Рискувай още днес
  И действай веднага!
  Не се оставяй да умираш бавно!
  Не се лишавай сам да бъдеш пак щастлив!"

                          

                             

ДВЕ ЛЮБИМИ МОИ ПРИТЧИ

Вървял Буда с учениците си из гората и скоро всички ожаднели... Видели изворче, учениците се хвърлили да пият вода, сбутали се и размътили водата.

Започнали да се чудят какво да правят.

Буда обаче настоял да продължат пътя си. Учениците били много жадни, настоявали, молели да изчистят изворчето, но Буда бил непреклонен.

Когато, след часове ходене, достигнали следващото изворче, то също било кално.

Тогава Буда дал канчето на един от учениците си и му наредил да се върне и да вземе вода от предишното изворче. Когато ученикът стигнал до него, изворчето вече било чисто, калта се била утаила...

Някои неща не стават с активност, с правене, а трябва просто да ги оставиш да се случат. Трябва да им позволиш да се случат. Без да им пречиш с действията си...

Как с правене бихте изчистили изворчето?

КАК ДА ПОПАДНЕМ В РАЯ

По дълъг, безлюден и уморителен път вървял човек с кучето си.
Вървял, вървял, уморил се, кучето също се изморило.
И изведнъж, пред тях - оазис!
Невероятно красиви порти, зад оградата - прекрасна музика, цветя, ромолене на ручеи, с една дума - отмора.
- Какво е това място? - попитал пътешественикът пазача на портите.
- Ти умря, това е Раят, можеш да влезеш и да си отдъхнеш истински.
- А там има ли вода?
- Колкото ти се иска - чисти фонтани, прохладни басейни...
- А ще ми дадат ли да похапна?
- Всичко, каквото поискаш.
- Но... с мене е кучето ми.
- Съжалявам, господине, с кучета не може. Ще трябва да го оставите отвън.
Пътешественикът продължил по пътя си.
След известно време пътят го довел до една ферма.
До вратите на фермата също стоял пазач.
- Жаден съм - примолил се пътешественикът.
- Ами, влизай, на двора има кладенец.
- А кучето ми?
- До кладенеца има поилка и за животни.
- А дали ще мога да похапна?
- Мога да те нагостя с вечеря.
- А кучето ми?
- И за него ще се намери кокалче...
- А що за място е това?
- Това е Раят.
- Как така? Пазачът на двореца недалеч от тук ми каза, че там е Раят.
- Излъгал те е, там е Адът.
- Как търпите това тук, в Рая?
- Ами, това ни е много полезно. До Рая стигат само тези, които не изоставят приятелите си...

Спаначено-лападова супа "Бързо лятно приключение"

При подготвени продукти, супата става за 15 мин.

ПРОДУКТИ:
1 л. прясно мляко
300 г. почистен и измит спанак
2 вр. дребен лапад
2 с.л. зехтин
2 вр. пресен лук (само перата)
2 ч.л. сол (Маги)
на върха на ножа индийско орехче
1 вр. магданоз
1 вр. копър
1/2 вр. джоджен
20 г. масло
20 г. настъргано пекорино или пармиджано
1/2 ч.л. черен пипер

В тенджерата, в която ще готвим супата, изсипваме зехтина, загряваме го, и на слаб огън леко запържваме нарязаните пера от пресния лук, поръсени с щипка сол. Наливаме 2 л. смес (желателно гореща) от равни количества прясно мляко и вода и оставяме да заври. Подправяме с 2 ч.л. сол или 3 ч.л. подправка MAGGI-Десет зеленчука и поръсваме с много малка щипка (на върха на ножа) индийско орехче.
Нарязваме спанака и лапада на едро и ги добавяме във врящата супа. Варим на среден огън 10 мин. и изключваме котлона.
Добавяме маслото и поръсваме с черния пипер.
Нарязваме магданоза на средно, копъра и джоджена на ситно и ги добавяме в супата. Сваляме от огъна и оставяме малко да поизстине.
При сервирането, поръсваме обилно с настъргано пекорино или пармиджано (аз предпочитам Пекорино).